ИЗКУСТВО С РАБОТНО ВРЕМЕ

English version
Поредната самостоятелна изложба на българската художничка, визуален артист и майстор на провокативни инсталации Ния Пушкарова „Изкуство с работно време“ е предизвикателен арт експеримент със силно изразени психологически акценти. Характерно за почерка и работата на Ния Пушкарова е натрупването на пластове – от психологически осъзнатото до социално изговорената серия от послания, свързани със спомените от миналото, вече извадените от само конотацията им на спомени натрупвания във времето, и определянето на предизвикателни истини, които дефинират настоящето и връзката ни с тази времева категория. Изложбата беше представена в Галерия Гешов през ноември 2018.
Къде се разпростират отговорностите на артиста като човешко същество, как в парадигмата на човешките отношения може да се имплантира истината, за която артистите имат особена сетивност и владеят честота, на която могат да предадат важни послания? Защо работното време определя работата на артиста? Къде разполагаме спомените си и защо е особено важно да се работи върху миналото, тъй като именно то определя същността на всяко човешко същество в настоящия момент и проявленията му във всяка важна и определяща го връзка – социална, интимна, романтична – все въпроси, които Ния Пушкарова поставя първо пред себе си, а после ситуира в артистична рамка, в която са поканени всички онези, които споделят подобно ниво на осъзнатост към собствения си живот и роля.
“Защо изкуство с работно време? Ако приемем, че се счита за работа една дейност, само тогава когато има установено работно време, то и аз бих искала да го установя за себе си, защото моето, обикновено няма почивни дни! И ми се иска някак да не се гледа на хората на изкуството като банда нехранимайковци.
Крайно време е да престане да се гледа на художниците или артистите, като хайка огладнели вълци стоящи пред празни ясли чакащи на помощи от държавата. Обидно и непълноценно е за нас като българи да гледаме така на хората на изкуството – като непълноценни граждани заради разликите в месечната заплата- ако има въобще такава- това, кой колко пари има не те прави по добър или по искрен човек – само те вкарва в примката на суетата и алчността, от която може да избягаш в реално земно време единствено и само чрез изкуството. И то ако имаш късмет, да се сблъскаш с него, за кратко! ”
„Изложбата е посветена на скрити истини от живота ми/ни.. Не съм сигурна че спомените, които визуализирам в тази изложба са забавни според общоприетия начин. Може да ви се догади, или пък да счетете за уместно да не гледате, за да не ви докосне. Изкуството отдавна няма функцията да създава естетски положителни чувства. Но това избрах за моя тема- нелицеприятните моменти на жена расла в ерата на социализма. Може да не се съгласите с мен или пък да имате съвсем други впечатления от тези, но това е моята равносметка и смятам за важно да я споделя. Защото ме тормози и мисля, че е тормозила много други подрастващи млади момичета. Обвита в забвение, женската тематика е недостатъчно изчерпателна тук и сега. Но ми се иска, като протегна към миналото да кажа и успокоя това дете, малко момиче-бъдеща жена, че има кои да го чуе и защити, там някъде в бъдещето на неговия живот. Че няма вина или срам, която да носи със себе си като невъзможен товар и вечно бреме“, разкрива артистичната си концепция Ния Пушкарова. Изложбата провокира няколко други жени артистки, в резултат на което се издаде тази книжка със споделени истории и размисли. Тук е качена в PDF формат: Кажи ми какво виждаш?

Текст и визия в изложбата:
“Бях може би на около 9 или 10 години; ваканцията, топло и потно време. Тогава решавахме да ходим с момичешката ни компания по трамвайте, по централни улици на разходка или даже на музей, а веднъж даже и до летището , просто ей така на разходка.

Бяхме в нътпкан трамвай по обедно потно и задушно време, когато усетих, че върху крака ми имаше допир на нещо меко, упорстващо. Бях с къси панталони. Много лелки около нас питаха дали сме „ за слизане“. Както и един мъж точно зад мен, каквото и да правех за да се отдръпна от него , той винаги се намираше зад мен. Даже веднъж го погледнах „прямо и нагло“ в лицето, само за да видя разширените му от нещо непознато за мен тогава напомнящо лудост, очи. Когато най накрая слязох от трамвая заедно с всички мой приятелки, на бедрото ми отзад имаше нещо разлято прозрачно-белезникаво, като кисело мляко. Бях ужасена и потресена въпреки, че не знаех какво е това, на тази възраст, се усещах омерзена по някакъв начин.
Последваха „образователните“ приказки от сестра ми, която ми беше единствения източник на реална информация, не само по тези въпроси, но и много други, да не кажа всички. Тя четеше задължителните четива по български и литература и ми ги преразказваше. Тя беше тази, която ми разказа за вулканите и как където и да идеш, лавата все ще те докопа; от нея знам за жената която изплела килим от косата си; тя ми разказа за първи път и за това че от жените тече кръв всеки месец; а от мъжете бяла течност, но не всеки месец, а спорадично, от време на време и то без някаква цикличност. Бях толкова силно потресена, не само от факта че ме чака подобна зла участ, но и от факта колко нечестно е това към жените и момичетата, и как не можело да ми се размине, въпреки силните ми протести. Тогава чак се усъмних в произхода на тази кисела прозрачно-белезникава течност разлята по външната част на бедрото ми в онзи горещ следобед в трамвая.
Вярвам че тези ми сблъсъци, не се различават много от тези на всички , повтарям – всички други момичета, расли през соца в България. Редовните ни излети в планината, паркове или даже на улицата бяха съпроводени от задължителни непристойни подхвърляния, а и не само подхвърляния. Разходките с приятелки в парковете, бяха неизменно съпроводени от „тях“. Някой път се бяха наредили зад почти всяко дърво в парка или вървящи зад нас прикриващи непристойното си деяние, зад вестник „Работническо дело“. Друг път нагло показващи еректиралия си член под шлифер в трамвая или на кое да е друго обществено място. Оттогава не обичам мъжки шлифери- никога не знаеш какво ще се покаже отдолу.
Беше ме страх, почти постоянно ако трябва да се размина с група момчета, та били и по малки от мен. Буца заставаше в гърлото ми и имах чувството че ми се подкосяваха краката. До нас в блока съседен на моя, имаше едно момиче което беше доста по голямо от мен и се беше залюбило с един циганин, който живееше в близкото малко приспособено гето до блоковете ни. Той имаше дънки, а това си беше направо издигащ фактор влияещ директно на социалния статус по онова време. Те имаха даже 2 деца, забравих как се казваха и те и децата им , само помня как ходеха прегърнати по улиците, демонстрирайки безсрамно любовта си напук на всички социални предразсъдъци. Докато един ден излизайки от нашия блок, ми казаха да не минавам покрай другия, идентичен на нашия блок, защото Тя се беше хвърлила от 13тия етаж, заедно с двете си деца през нощта. Децата – момиченца, бяха още облечени в пижамките си.
И други неразрешими случай бяха свързани с високите етажи и покриви на нашите блокове. Въобще, хората ги привличаха високите етажи и не веднъж се хвърляха от там, докато не затвориха достъпа до покрива на блоковете ни и ние децата никога не можехме повече да ходим там. Но понякога се случваше да се отвори желязната врата за да се оправя нещо по покрива и ние децата издебвахме и се качвахме. Там беше приказно. Разкрилата се пред мен гледка така ми задействаше въображението, че не можех да спя от въодушевление и идей със седмици, за това какъв би бил живота ми и къде и как бих искала да живея. Първо беше почти най високата точка в София, по онова време и се виждаше до края на хоризонта абсолютно безпрепятствено. От друга страна, амбициозните и прозорливи архитекти от 60те години, бяха предвидили, че може би на тези покриви ще се плажува и имаше душове и места за шезлонги, всичко това върху старателно положени плочки. Никой никога не плажуваше там, само привличаше самоубийци.”
Ния Пушкарова’2018